Сърцето

От него живеем.

За него живеем.

От «Лъжичка сол, лъжичка захар».

:)

Сърцето

Сърцето ми не е неудачник и не търси в другите причините за това, че е наранявано. То е неуко и необразовано, не е като разума. Изживява всеки миг. Смее се, плаче, радва се и тъгува. Няма спомени и живее за момента. И влюбено, и тъжно, то бие бързо и неуморно. За него живота е любов и любовта е живот. Сърцето е храм. За да влезе някой, трябва да сведе глава и да бъде смирен. Дори хората с кални обувки стоят пред вратата и искат разрешение, защото се чувстват неудобно да влязат мръсни в толкова чисто и свято място. Често не усещаме дори, че го има, но сърцето работи денонощно за нас. Не спи, за да можем ние да сънуваме красиви сънища и да сме бодри на следващия ден, за да се трудим и да сбъдваме мечтите си. То не говори, но от него извират думите. Не вижда, но пълни очите с радост. Не чува, но гали ушите с така желаното «Обичам те». Мълчи, а подариш ли го, даряваш с усмивка устни, които очакват целувката ти. Понеже е безплатно, хората го вземат за даденост и не му обръщат внимание. Гребат от него с пълни шепи, а сякаш добротата му не свършва. Раздава, въпреки болката, която другите му причиняват. Обича, дори когато е самотно. Не умее да мрази. Изоставят ли го, тогава прощава. Малко колкото юмрук, а толкова силно, щом може да прости.

Не може сърцето да се докосва с изцапани от тишина чувства. Мълчанието е несъвместимо с живота. То е знак, че нещо вече не диша и не живее. Че любовта е свършила и е време за ново начало. Страдало и патило, сърцето знае, че човек няма нужда от спомени и че е важно това, което се случва на мига. То е с нас винаги. Спре ли, тогава спираме и ние.

Нека да пазим сърцата си, защото имаме нужда от тях, за да обичаме.

Явор Перфанов