Слънчева пътека

Слънчева пътека

    От изгрева до залеза си, слънцето изживява своя ден с нас. Сутрин рано, то плахо наднича през прозореца и ни докосва с първите си лъчи. Докато разбърква кафето ни, слънцето усеща настроението, с което сме се събудили. И винаги ни казва, че имаме всичко нужно, за да се чувстваме щастливи. Изпраща ни на работа и продължава по пътя си. И както е със самотните хора, така и слънцето раздава обич не на един, а на всички. Пълно с енергия и сила, то не забелязва, как с всяка минута се привързва към хората. И когато е на върха от щастие, любовта му се превръща в огнен ад, който отдалечава всеки един от нас. Усещаме задух. Не можем да дишаме. Казваме, че тази жега е непоносима.
В търсене на прохлада, ние намираме своя пътечка в гора от мечти и планове за бъдещето. Тръгваме по нея. В началото се чувстваме много добре. Хладно е. можем да дишаме спокойно. И с всяка следваща крачка, потъваме в тишината на живота. Спокойствие, което сме търсили в бягство от изгарящата любов на човек, влюбен в нас. Стряскаме се от всяка счупена съчка под краката ни. Неусетно, тишината се е превърнала в убийствено мълчание. Оглеждаме се и виждаме, как до красивите дървета живеят и ниски храсти, които лишавани от слънчева топлина, са станали злобни и завистливи. И понеже не могат да стоплят, те са предпочели да не позволяват на красотата да расте и така се чувстват добре. С навлизането в гората, ние усещаме все по-силно студа. Паднали счупени клони, закриват пътеката, по която сме си избрали да вървим. Поглеждаме плахо встрани. Чувстваме се неловко, защото вече търсим онези слънчеви лъчи, от които преди време сме избягали. Изпитваме необясним страх. Чувстваме се безсилни. Едва сега осъзнаваме, какво е самотата. Не смеем да спрем, защото не искаме да посрещнем мрака сами. И ето, точно когато имаме най-много нужда от топлина, слънцето, след неимоверни усилия е успяло да си проправи път през неподвижните дървета. Те са като хората. Всяко си гледа живота и не го интересува, кой какво чувства и за какво мечтае. Отново усещаме лъчите на слънцето. Спираме. Обръщаме се към него, а то свети право в очите ни. Затваряме ги, не защото ни блести, а от срам, че сме пренебрегнали топлината му. Виждаме, колко е светло в гората и не забелязваме храстите. Отваряме очите си, а с тях и ръцете ни се протягат в очакване на прегръдка. И тогава ветрецът, който подрежда чувствата ни прошепна, че имаме нужда само от едно в този свят. От това, да имаме човек до нас, който да осветява пътеката, по която вървим. Да не се страхуваме от силната му и изгаряща обич, защото и той като слънцето обича истински, силно и безрезервно. И той ще е с нас от сутринта, когато се будим с мечтите си, до вечерта, заспивайки с тях. Прегръдката от лъчи ще ни накара да съблечем дебелите дрехи на самотата и ще можем да дишаме от чистия въздух на любовта.
Това е пътеката, по която винаги съм искал да вървя.
Пътека, извървяна ръка за ръка със топлите слънчеви лъчи.
Пътека, по която да има по-малко храсти и повече чувства.
Слънчева пътека.

Явор Перфанов