Силата на цветята

Силата на цветята

Пролет. Време, в което несъзнателно говорим с приказни същества. Не се оглеждаме, за да видим, дали някой ни гледа. Не се срамуваме. Разбираме, че красота е толкова близо до нас, колкото не сме подозирали. Сняг и лед са се разтопили и са утолили жаждата на жадните за живот цветя. И те растат. Със силата, с която искат да докоснат слънцето, но стигат до сърцата ни.А има ли по-силна топлина, от тази, която да стопли сърце?
Цветята не говорят. Така, както и най-съкровените неща в нас. Цветята не спят. Така, както са будни и мечтите ни. Затова са близки до нас. До нашата същност и до начина на живот. Раждат се. Живеят със съзнанието, че носят красота и са нужни. Умират. Не след дълго, на тяхно място идват други. И отново живеят. Те са толкова крехки, че може да се откъснат само с два пръстта. А имат такава сила, че да променят хората. Да стоплят изстинало към чувства сърце и да му покажат, че е значимо за някого. Веднъж подарено, едно цвете обръща човек към слънцето. Подарява му умението да се радва на всеки лъч, миг след миг в своя живот. Всеки иска да покаже обич към любим човек. И в този момент не се замисля за това, дали като подари стрък красота за да носи радост, не отнема живота на цвете, на което биха се радвали и други. Не се замисляме, че и при нас, когато сме далече от корените си, бавно, но сигурно вехнем и губим част от щастието, дарено ни от живота. Но в природата няма случайни неща. Затова ни се случват събития, които ни връщат към земята. И променят отношението ни към това, което не сме забелязвали, неглижирали или унищожавали, дори несъзнателно. Тогава виждаме, колко сме малки спрямо силата на един разцъфнал цвят. Седим с часове и се чудим, как е възможно да има толкова красота събрана в едно малко кръгче, което дори художник не може да докосне с четката си. И спираме да разсъждаваме, Навеждаме глава. Искаме прошка заради прекаленото човешко самочувствие. Докосваме цветето, приближаваме го до главата си. Затваряме очи. И вдишваме дълбоко. Задържаме дъха си. Миг на безвремие. Тишина. Красота. Обич, която не иска нищо, а дава всичко. Какво повече ние нужно?
Толкова си приличаме с цветята. И те като нас, могат да живеят сами. Да растат. Да вярват, че слънцето грее само за тях. Да мислят, че всички ги гледат и им се възхищават. Но идва време, в което осъзнават, че когато са заедно, в букет, те са много по-красиви.
Всяко цвете е нужно на човек, за различни състояния, през които минава. За раждане, за първи учебен ден. Бал, сватба. Тържества, рождени дни. Пенсиониране, почести. Дори и за края на живота, когато човек си тръгва от този свят. Също като нас, те са молили за дъжд, за да утоли жаждата им. Но някога са срещали бури и ветрове, които са ги свеждали до пръстта и са се изправяли отново. Искали са слънце, за да ги нахрани и стопли, но са изживявали дни в голяма жега и са изсъхвали, но пак са се възстановявали. И всичко, благодарение на любовта си към живота. Тази тяхна сила идва от смирението, което живее в едно цвете. От корена до цвета му. От благодарността, която излъчват като огледало на слънцето, за лъчите, с които щедро им дава шанс да продължат нагоре. И така привличат и други добри същества, като пчелите. Онези работохолици, които едва ли си биха губили времето с нещо несъществено.
Човекът е склонен да се предава при неща, които му се случват непредвидено. Страхува се. Живее със страха си и губи най-ценното в живота, времето си. Не се наслаждава на миговете, с които е щедро дарен. Чувства се слаб. И за да се изправи, живота му напомня за цветята. Връща го към природата. И хората осъзнават, че колкото гледат да им е по-лек живота, толкова е по-тежко за земята. Изсичат се гори, късат се цветя, продават се, за пари, за неща, които нямат стойност след години. Дишат мръсен въздух, за да могат да имат всичко на една ръка разстояние, без да си помръднат пръста. Но рано или късно, балансът се възстановява.
Хората отново се радват на живота, защото се придържат към основния закон, А той е, че щастието се намира в най-обикновените неща. Че красотата идва от земята. И че силата не е в юмрука.
И всичко това живее в едно цвете.
Нека да пазим силата, защото ще ни е нужна винаги.
Да ценим всеки лъч, защото преди да стигне до нас, вече е видян от онези невинни създания и преразказан, за да ни донесе топлина. И сила.
Силата на цветята.

Явор Перфанов
12.04.2020 г.
Г. Оряховица