Сетивата

Сетивата

Бързаме.
Постоянно сме в движение.
Не виждаме, не чуваме, не усещаме аромата на живота.
Мислим само за това, как да си вземем по-бързо заплатата, да си платим сметките и да се зарадваме, ако случайно успеем да свържем двата края. Рядко се срещаме с хора, а когато го направим, се оплакваме, че всеки ден е едно и също, от работа вкъщи и ни е сиво ежедневието. Не разговаряме помежду си. Мълчим. Вярваме, че другите ни разбират с поглед. Чувстваме се наранени. Тъгуваме. А не осъзнаваме, че всъщност никой не ни наранява. Хората нямат време да се интересуват от нас. Тъгуваме, защото не са се сбъднали очакванията ни да бъдем разбрани. Да има съпричастност към живота ни, към проблемите и радостите. И винаги търсим вината в сърцето. Смятаме, че то е най-важния орган, който дава и приема любовта. Не обръщаме внимание на малките неща, които ни дават сетивата.
Животът е толкова опростен и обикновен, че най-хубавите мигове минават през зрението, обонянието, слуха и докосването. Когато се обърнем назад, обикновено спомените ни са свързани с хубави неща. Къде, какво сме видяли. Как слънцето точно в този миг е притворил очите ни и лъчите са образували дъга. Или когато сме гледали с любим човек залез и не сме откъсвали дори и за секунда поглед от падащото зад хълма огнено кълбо.
А когато сме чакали пролетта, след дългите зимни месеци. Как сме се радвали на радостните песни на птиците, които са събуждали природата. Колко мелодии помним, чути от ушите ни! И как без партитура и нотни листи сме запаметили в красивите спомени. Чували сме и жуженето на пчелите, и веселите игри на децата, вече без якета, в началото на пролетта.
Усещали сме чудния аромат на цъфтящите растения. Вълшебството в букета, който сме подарявали или получавали от любим човек. Несравнимо усещане, когато си на излет и изведнъж усетиш във въздуха как мирише на дъжд. И завали.
А когато излезеш в почивните дни. И се чувстваш свободен, и не си ограничен от времето. Нима тогава не са се родили онези мигове, в които си се наслаждавал на вкуса на парче торта! Или на сладолед. Или дори само на едно обикновено кафе. Да, обикновено, а с толкова много топли мисли свързани с него, било то изпито с някого или сам. Не ти ли е останало в съзнанието как майка или баба са те будили с приготвена закуска? И ти отваряш сънени очи. И се усмихваш, защото си чул топлия глас на възрастния човек. Видял си светлината на деня. Усетил си аромата на мекици или баница, или дори на една попара от хляб и сирене. И когато най-много ти се е спяло, ти си станал, погален от топлата ръка на близък човек.
Това са сетивата. Те са най-важните неща в живота. Сърцето дава кръв, но не и любов. Дава аритмия и прави така, че да ти е криво. Преобръща се и ти причинява безпричинна тъга. И всичко е, защото не обръщаме внимание на сетивата. За нас те са даденост. Нещо, което просто притежаваме.
Колко малко ни е нужно!
Да виждаме, да чуваме, да имаме обоняние и да приемаме и да даваме топлина. И всичко това води до най-търсеното и искано в живота, а именно — любовта. А ние я търсим единствено и само в сърцето. Там живее надеждата. Тя е свързана с очаквания. А очакването ни погубва.
Гледай!
Слушай!
Не пускай аромата на цветя и хора!
Наслаждавай се на храната!
Утолявай жаждата си на момента!
Не дръж топлината в себе си и не я отказвай от хора, които те обичат!
Това е истинският живот.

Явор Перфанов
02.02.2020 г.