Платоничната любов

Платоничната любов

Тя е далеч. Толкова далеч, че човек, който е нараняван многократно изобщо не вярва, че съществува. Може би и древногръцкият философ Платон е страдал и понеже е имал нужда да топли сърцето си, е измислил това понятие. Според него, идеалната любов е тази, при която хората, които се обичат нямат физически контакт и са далеч един от друг. По този начин, той запълва празнотата и лекува тъгата си, навярно.
Всеки има нужда от нежност и обич. Но изпитва страх. Панически страх от това, когато се привърже достатъчно силно, да не би отсрещната страна да започне да проявява безразличие към раздадените докрай чувства. И точно тогава се появява тя, платоничната любов. Далечна, необяснима и силна. Отначало лекува, после забива нож и така, докато се забрави. Докато те забравят.
Основна черта на всяка любов е безразличието на човека, когото обичаме към нас. Дори не го упрекваме, че е направил така, че сме му дали сърце и душа. Грешката е наша. Вината също. И веднъж допуснали това, ние сме длъжни да излезем от ситуацията с гордо вдигната глава. Нима сме виновни, че сърцето отива там, където най-малко сме очаквали? Едва ли. Тъгата е част от любовта. По-голямата част.
Платоничната любов е като красива картина. Шедьовър. Но с времето и тя избледнява. Когато тишината в галерията и безразличието на посетителя е по-силно от въздействието на рисунката в сърцето. Един път попаднал в капана на тази любов, човек трудно излиза без рана. И след това дълго време не може да се възстанови. Заради една нищо и никаква потребност от няколко мили думи и нежност, която след време става изпросена, платоничната любов ни взема в плен и не ни пуска. Нейното основно оръжие е замъгляване на съзнанието. Толкова силно сме обикнали, че не слушаме, не чуваме и не виждаме нищо друго освен далечния любим човек. Постоянно ни е в мислите и дори не разбираме, че той си мисли за друг. Но надеждата, тази измамна вяра, че хората са като нас, това ни кара да се чувстваме влюбени. Едно привидно щастие, което носи не радост, а труднопреодолима тъга и непоносима болка.
Платоничната любов ни изкарва от реалността. Дава ни възможност да се докоснем до един мечтан от нас вълшебен свят. Когато чуем любимият глас или прочетем писмо, ние се зареждаме за дни напред и се чувстваме живи. Миг на безвремие, който запечатваме в съзнанието си. И на никой не му минава през главата, че това е мираж в пустинята на живота. Най-измамното, най-лъжовното, най-престъпно действие, което не подлежи на наказание от закона. И виновни сме единствено ние, защото сме допуснали това.
Когато не докосвам нещо, не го виждам, не го чувам, а само го чувствам, то не съществува. Няма го. Не е реално. В спомените ни остават само истинските неща. А те са толкова близо до нас, че понякога се чудим, че не сме ги забелязали.
И понеже имаме вродена нужда от тъга, затова вярваме в платоничната любов. Имаме необходимост от това някой с безразличието си на по-късен етап, да ни наранява. С тишината си, да разбива сърцата ни. А топлината да дава на някой друг, който си мисли, че е открил любовта. Същият наивник като нас.
Това е животът. Радваме се, страдаме, смеем се, плачем. Понякога грешим, понякога си вземаме поука. Важното е да не попадаме в капана на измислени неща.

Явор Перфанов
03.05.2020 г.
Г.Оряховица