Нуждата от тъга

Нуждата от тъга

Всеки човек казва, че е добродушен. Носи добротата в сърцето си. Разбира кое е красиво и кое не. Всеки е специалист естет. Веднага може да направи забележка на художник за картина. Или пък дава оценки за литературни произведения. Голямо самочувствие, че е запознат с политика, спорт, кино и всичко, което ни заобикаля. Но когато искаш да кажеш на другите хора, че се е случило нещо хубаво, те веднага го прескачат като емоция. Отчитат го за факт и отминават. през това време търсят лошите новини. Тези, които жегват и предизвикват страх. Пристрастяват се към всяка прочетена дума и се оглеждат за още. И когато стане непоносимо, спират за малко. Но с нетърпение очакват следващата емисия новини, която да ги зареди с поредната порция адреналин.
Когато прочетат, че има убийство, голяма катастрофа, земетресение или наводнение, те са толкова въодушевени, че бързат да споделят с другите хора. Да не би да има някой, който да не е разбрал, че се случва нещо страшно. Наблюдават реакцията им и търсят съпричастност. Да бъдат заедно в самонавиването, че следва още по-лошо. Задоволяването на тази потребност от паника води до тъга. Умората от прекаленото мислене за всичко, което би могло да стане, но не е сигурно. надделява. И постепенно се превръща в тъга. Човек се затваря в себе си. Когато някой се опита да го закачи и развесели, става нервен. Вика, крещи. И потъва в някакъв негов си свят на ужасите. Мисли, че той е най-потърпевшият от ситуацията. Той страда най-много. Оглежда се, и ако види, че и другите са така се паникьосва още повече. И никой не може да го убеди, че начина да се измъкне от това е само на няколко крачки от дивана. Да вземе една книга от автори от миналото. Писателите са преживяли какви ли не неща също. Да прочете и да види, че всяко нещо минава по реда си и животът продължава. Но няма как да го разбере, защото човекът има нужда от тъга.
Тъгата се крие навсякъде. И в любовта, и в работата, дори в жилището, в което живеем. Достатъчно е само да си пригодим една ситуация и да си измисляме сценарий, който да ни е угоден. Да мислим вместо другите. Кой с кого говорил, какви може да са им отношенията? Дали колегата не говори зад гърба ми? А половинката ми защо мълчи, значи има нещо! И вече тъгата е при нас. В цялата си сила. Развиваме темите, тъгуваме, страдаме толкова, колкото си искаме. Понякога дори и повече. И не осъзнаваме, че тъжните моменти се сливат в едно цяло и след време, когато се обърнем назад няма да помним нищо от тези дни. Само това, че сме изпитвали тъга. А животът си е вървял точно като на филм. И колко е по-страшно това, че има хиляди кадри, в които не се вижда нищо!
Добрите новини са на другия канал по телевизията. В стената на някой весел приятел, който също изпитва страх, но не го показва. В думите на по-мъдър човек от нас, който знае, че когато страшното свърши, много по-трудно ще бъде да се тръгне от нулата. И знае, че животът продължава. Било е преди. Така е сега. И ще бъде утре.
За това, че сме родени с нужда за тъга, на нас ни се дава възможност да срещнем хора, които да ни носят наслада за душата. Случайно намираме книга, която и ни разсейва, а и ни учи на нови неща. Може пък и да срещнем любовта, който както я разбира и да се чувстваме добре. Защото, когато тъгуваме, ние не знаем какво точно е щастието. И след време разбираме, че е било до нас.
Да повярваме, че добрите новини са това, което дава смисъл на дните ни.
Да се наслаждаваме на тези мигове, които ни карат да се усмихваме.
Да се погрижим за себе си, и за другите, като забравим за тази никому ненужна тъга.

Явор Перфанов
04.04.2020 г.
Г. Оряховица