Мълчанието

Разказ от книгата ми «До следващото влюбване».

:)

Мълчанието

    То стои там, зад сърцето. Трябва да си извървял много път, да си срещал тъга, лъжа, изневяра и страдание, за да намериш спасение в него. Казват, че мълчанието е злато. Може би, защото там се крие съкровището, което с тишината си те пази от лошите неща в този свят. Често, когато хората видят мълчалив човек, те го смятат за глупав. Мислят си, че няма какво да каже. Че не притежава богат речник и не е учил достатъчно. Но не осъзнават, че за да се стигне до мълчанието, някой е изпробвал всичките си думи и е видял, че е безсилен с тях. Обикновено там, където се говори много, се вършат малко стойностни неща. И в парламента, и на пазара, и в кръчмите. Мълчат мъдрите хора. В живота, тъгата и мъката и всяко изпитание, отнемат по една от нашите думи. С годините говорим все по-малко. Докато накрая останем сами. Сами със себе си. Мълчанието осигурява спокойствие, но и разделя хората. Потъваш в света на мечтите си, но отблъскваш човека до себе си. Спокоен си, но сам. Мълчанието е единственото нещо, което е силно с тишината си. То е като рицар, брани сърцето ти, но наранява хората срещу теб. Когато мълчиш, ти не си щастлив. Не казваш желаните думи «обичам те». Не искаш и да ги чуеш. Смяташ, че всеки те лъже и не вярваш на думи, дори да знаеш, че са искрени. Виж, слънцето как тихо грее! Тихо, но носи топлина. И няма ли го, всички усещат това. А вятърът чупи, руши, бушува и спре ли, бързо го забравят. Мълчанието е онова сандъче в сърцето, което пази всички твои думи. Когато срещнеш сродна душа, то се отключва и ти започваш да строиш щастлив свят с красиви чувства. Не смееш да се отпуснеш, но говориш. И щом усетиш, че си влюбен, тогава вече ти е невъзможно да мълчиш. Искаш всички да разберат за това, колко си щастлив. Не ти пука, ако някой ти завижда. Изживявяш всеки един момент. Но мълчанието те наблюдава тихо и стои зад теб, като опора. Защото знае, че няма нищо вечно. Нито любовта, нито радостта, нито щастието. И ще дойде време, когато пак думите ше са излишни. Човек мълчи от тъга, от мъка, от несподелени чувства, от лъжа. Не съм виждал досега, да е тихо, щом има радост. Затова, нека махнем излишните думи. Да изключим и обидните. Да забравим и фалшивите. Защото всички те ни носят мълчание. Да, вярно, че е спокойствие, но кому е нужно то, щом няма усмивка.
Да си поговорим днес с любим човек, да отпуснем сърцата си и да заключим сандъчето с тишината в него

Явор Перфанов