Данъците на времето

    Сервитьорката Ирина тъкмо бе забърсала масата и на стола седна жена. На средна възраст, облечена с къса рокля, тя се усмихна и каза:

— Ето и моята приятелка идва. Здравей, Силве! Какво ще си поръчаме днес?

— Здравей, Руми! — каза Силвия и кимна за поздрав към сервитьорката. — Какво да е днес? Ами, нека засега да са две кафета, нали?

Трите жени се засмяха и след малко поръчката вече бе сервирана. Беше много горещ ден. Толкова топло, че дори дърветата се молеха едно на друго да се разхлаждат с листа. Имаше още няколко маси, около които бяха насядали хора.

-Е, разказвай сега, как си? Какво ново покрай теб? — попита Силвия.

-Да ти кажа, нищо особено. Децата са големи. Демонстрират, че се справят сами. Но аз все гледам да помагам с каквото мога. А и разводът ми се отрази добре. Не изпитвам вече онова раздразнение, че някой не ме разбира. А по-рано, нали помниш? Тъгата не ме наппускаше. Сега като се обърна назад, чак се ядосвам, че съм се впрягала толкова много. Не си е струвало. А ти? Как са нещата при теб?

Румяна отпи от кафето и отговори:

-Ами, търпим се. След толкова години брак понякога се скарваме, но не за дълго. Когато децата се отделиха от нас, вече имаме повече време. От време на време мълчим, а след това си говорим. Помагаме си, имаме доверие един на друг и се справяме, поне засега. Не мислиш ли, че заслужаваме да си поръчаме нещо друго освен кафето?

Силвия се усмихна. Бръчиците край очите й се опитваха да приличат на чаровната усмивка, която красеше лицето. Годините бяха дали своя отпечатък върху двете жени. Преминали през трудности и радости, те знаеха, че времето награждава, но и взема от всеки човек, това, което сметне за добре. Лицата им, позгубили младежката си свежест бяха с много лек, едва забележим грим, а косите им в семпли, но елегантни прически. Двете жени си приличаха не само по излъчването, което носеха. Те имаха сходни интереси. Можеха да разговарят с часове и нямаше да им омръзне.

— Да! — отговори Силвия. — Доста път сме извървяли, за да разберем, че ако пестим не го правим за самите нас, а за близките, които вече нямат нужда от толкова грижи. Да си вземем по парче торта, искаш ли?

Двете жени се усмихнаха и поръчаха. Сервитьорката донесе поръчката. Румяна взе с вилицата с съвсем малко парченце от сладкото изкушение. Затвори очи, наслаждавайки се на сладостта.

-Ето, това е!- каза тя. -Един миг, за който си струва. Разговор с приятелка, кафе и тортичка. Сякаш времето е спряло.

Силвия също си взе едно парченце. Загледа се ръката на своята приятелка. Колко много лунички имаше по нея. По- малки, по-големи точици сякаш като звездички показваха, че носи толина в душата си. След това погледна и към своята ръка. Усмихна се. Тя знаеше, че всяка година оказва влияние не само върху тялото, но и в поведението на човек.

Двете жени си говореха и смееха така, сякаш нямаше да се видят отново следващата седмица. Силвия погледна часовника си и направи знак на сервитьорката, че иска сметката. Извади портмонето си и каза:

-Ще почерпя.

-Не, не! отговори Румяна. — Аз ще платя моето.

Двете жени отново се усмихнаха. След дългия път, който бяха извървели, те знаеха, че всяко нещо си има цена и всеки трябва да си плаща. И за самочувствие, а и за чиста съвест.

Сервитьорката прибра парите. Силвия и Румяна станаха от столовете. Ирина ги изпрати с поглед. Загледа се неволно в краката на двете приятелки. Изпъкналите вени знаеха тежестта на всяко нещо, което те бяха постигали в живота. И за радостите, и за споделените мигове, и за успехите в работа, за всяко нещо времето вземаше своя данък.

Данък, който плаща всеки един човек.

Явор Перфанов

29.07.2021 г.

Г. Оряховица